Първото нещо от намаза, което достига при теб, е призивът езан. Щом е така, подобава ти се, когато чуеш езана, да обвържеш сърцето си с намаза и да започнеш да се подготвяш за него. Праведните предшественици (селеф-и салихин) постъпваха така. Независимо от своя мезхеб (религиозно направление), всички те, когато чуеха езана, изоставяха всяка работа и се вслушваха в него. Ковачът оставаше с чук в ръката си, без да удари нито веднъж в наковалнята. Когато чуеше езана, обущарят оставяше иглата си забита в кожата, без да я извади. Постъпваха така, защото осъзнаваха, че който изпитва радост в сърцето си, когато чуе призива на муеззина (призоваващият към молитва), ще изпита същата радост, когато чуе гласа на призоваващия в Съдния ден.
Почистването на тялото и дрехите е външната форма на чистотата. Чистота на сърцето се постига с покаяние, разкайване и изоставяне на лошите навици. Защото сърцето е божествена наблюдателница.
Покриването на срамните места се изисква за да се скрият тези места от хората. Същността на това действие се състои в това да скриеш лошотиите в сърцето си от Аллах (дж.дж.). Но е ясно, че нищо не остава скрито за Него. Следователно сърцето трябва да се пречисти от лошите навици, а това се постига с покаяние.
Пратеника на Аллах (с.а.в.) е повелил: “Който се покае за греха си, е като онзи, който няма грехове.”
Покаянието тевбе заличава провинението. Ако не можеш да направиш това, тогава поне се засрами и нека са ти перде страхът и срамежливостта. Срамежливо заставай пред Аллах (дж.дж.), с наранено сърце, така както един избягал роб застава пред господаря си и не може да вдигне нагоре глава заради своето провинение.
Смисълът на обръщането в посока към къбле е в изоставянето на всичко земно и отвъдно и обръщане на сърцето към Аллах (дж.дж.). Както физическото къбле е едно единствено, така и вътрешното къбле, това на сърцето, е едно, и то е Аллах (дж.дж.).
Сърцето, свободно разхождащо се из долината на мислите, е като човек, който обръща погледа си във всички посоки. Поради тази причина Пратеника на Аллах (с.а.в.) е повелил:
“Онзи, който отслужва намаза и насочва желанията, лицето и сърцето си единствено към Аллах (дж.дж.), в края на намаза той става като в деня, когато майка му го е родила.”
Както отвръщането на лицето от къбле проваля външната форма на намаза, така и отвръщането на сърцето от Аллах, да е славно името Му, уврежда неговия дух и същност.
Смисълът на къям (изправен стоеж) е смирено заставане прав пред Аллах (дж.дж.) с поглед, сведен надолу. А същността на къяма се състои в прекратяване на поривите на сърцето и отдаването му на Аллах (дж.дж.).
По време на намаз човек трябва да се чувства сякаш е застанал пред Аллах в Съдния ден в очакване на своята равносметка. Тогава ще му бъдат показани всички тайни.
Учудващо е положението на човек, който старателно отслужва своя намаз, когато разбира, че някакъв учен или праведен човек го наблюдава. Не бърза и не се оглежда. Ала въпреки че знае, че Аллах го вижда всеки миг, не се срамува от Него и е нехаен. Колко голямо невежество е това!
Сподвижниците на Пратеника на Аллах отслужваха намаз толкова спокойно, че дори и птиците ги смятаха за предмети и не се страхуваха от тях.
Пратеника на Аллах (с.а.в.) казал следното за човек, който с ръка погладил брадата си по време на намаз: “Ако в сърцето му имаше кротост (худу) и боязън (хушу), и ръката му щеше да е като сърцето му.”
Рукю и суджуд са проява на скромност чрез тялото. Защото най-достойните сред органите докосват пръстта – най-низшето сред творенията – с което напомнят за своето създаване от пръст и че към пръстта отново ще се върнат.
Четенето (къраат) по време на намаз, както и всяко изречено слово, има определен смисъл. Например смисълът на “Аллаху екбер” е: “Аллах е най-великият”. Ако човек не разбира този смисъл, е невежа. Но ако въпреки това, че го разбира, но заделя повече място в сърцето си за нещо различно от Аллах (дж.дж.), тогава му се казва: “Словото ти е вярно, но ти си лъжец”. Защото онова, на което отдава по-голямо значение, отколкото на Аллах, е неговият бог.
Всевишният Аллах (дж.дж.) повелява:
“Не виждаш ли онзи, който взима за божество своите страсти?” (Ал-Джасиа, 45/23)
Когато изрича “Елхамду лилляхи раббил алемин”, смисълът на който е: “Хвала на Аллах – Господа на световете”, човекът трябва да си припомни, че всичките блага, с които е дарен, са от Аллах (дж.дж.) и сърцето му да се изпълни с благодарност към Него. Защото отправянето на хамд е израз на благодарност. А благодарността се извършва със сърцето.
Когато изрича “Иййаке на’буду”, т.е. “Само на Теб служим”, сърцето му трябва да се изпълни с искреност (ихляс).
Когато изрича “Ихдинассърата’л мустаким”, т.е. “Теб за подкрепа зовем”, сърцето му трябва да се изпълни с моление към Аллах.
Почистването на тялото и дрехите е външната форма на чистотата. Чистота на сърцето се постига с покаяние, разкайване и изоставяне на лошите навици. Защото сърцето е божествена наблюдателница.
Покриването на срамните места се изисква за да се скрият тези места от хората. Същността на това действие се състои в това да скриеш лошотиите в сърцето си от Аллах (дж.дж.). Но е ясно, че нищо не остава скрито за Него. Следователно сърцето трябва да се пречисти от лошите навици, а това се постига с покаяние.
Пратеника на Аллах (с.а.в.) е повелил: “Който се покае за греха си, е като онзи, който няма грехове.”
Покаянието тевбе заличава провинението. Ако не можеш да направиш това, тогава поне се засрами и нека са ти перде страхът и срамежливостта. Срамежливо заставай пред Аллах (дж.дж.), с наранено сърце, така както един избягал роб застава пред господаря си и не може да вдигне нагоре глава заради своето провинение.
Смисълът на обръщането в посока към къбле е в изоставянето на всичко земно и отвъдно и обръщане на сърцето към Аллах (дж.дж.). Както физическото къбле е едно единствено, така и вътрешното къбле, това на сърцето, е едно, и то е Аллах (дж.дж.).
Сърцето, свободно разхождащо се из долината на мислите, е като човек, който обръща погледа си във всички посоки. Поради тази причина Пратеника на Аллах (с.а.в.) е повелил:
“Онзи, който отслужва намаза и насочва желанията, лицето и сърцето си единствено към Аллах (дж.дж.), в края на намаза той става като в деня, когато майка му го е родила.”
Както отвръщането на лицето от къбле проваля външната форма на намаза, така и отвръщането на сърцето от Аллах, да е славно името Му, уврежда неговия дух и същност.
Смисълът на къям (изправен стоеж) е смирено заставане прав пред Аллах (дж.дж.) с поглед, сведен надолу. А същността на къяма се състои в прекратяване на поривите на сърцето и отдаването му на Аллах (дж.дж.).
По време на намаз човек трябва да се чувства сякаш е застанал пред Аллах в Съдния ден в очакване на своята равносметка. Тогава ще му бъдат показани всички тайни.
Учудващо е положението на човек, който старателно отслужва своя намаз, когато разбира, че някакъв учен или праведен човек го наблюдава. Не бърза и не се оглежда. Ала въпреки че знае, че Аллах го вижда всеки миг, не се срамува от Него и е нехаен. Колко голямо невежество е това!
Сподвижниците на Пратеника на Аллах отслужваха намаз толкова спокойно, че дори и птиците ги смятаха за предмети и не се страхуваха от тях.
Пратеника на Аллах (с.а.в.) казал следното за човек, който с ръка погладил брадата си по време на намаз: “Ако в сърцето му имаше кротост (худу) и боязън (хушу), и ръката му щеше да е като сърцето му.”
Рукю и суджуд са проява на скромност чрез тялото. Защото най-достойните сред органите докосват пръстта – най-низшето сред творенията – с което напомнят за своето създаване от пръст и че към пръстта отново ще се върнат.
Четенето (къраат) по време на намаз, както и всяко изречено слово, има определен смисъл. Например смисълът на “Аллаху екбер” е: “Аллах е най-великият”. Ако човек не разбира този смисъл, е невежа. Но ако въпреки това, че го разбира, но заделя повече място в сърцето си за нещо различно от Аллах (дж.дж.), тогава му се казва: “Словото ти е вярно, но ти си лъжец”. Защото онова, на което отдава по-голямо значение, отколкото на Аллах, е неговият бог.
Всевишният Аллах (дж.дж.) повелява:
“Не виждаш ли онзи, който взима за божество своите страсти?” (Ал-Джасиа, 45/23)
Когато изрича “Елхамду лилляхи раббил алемин”, смисълът на който е: “Хвала на Аллах – Господа на световете”, човекът трябва да си припомни, че всичките блага, с които е дарен, са от Аллах (дж.дж.) и сърцето му да се изпълни с благодарност към Него. Защото отправянето на хамд е израз на благодарност. А благодарността се извършва със сърцето.
Когато изрича “Иййаке на’буду”, т.е. “Само на Теб служим”, сърцето му трябва да се изпълни с искреност (ихляс).
Когато изрича “Ихдинассърата’л мустаким”, т.е. “Теб за подкрепа зовем”, сърцето му трябва да се изпълни с моление към Аллах.
Няма коментари:
Публикуване на коментар