Често се съмнявам в точността на молитвите, отправени към Всевишния от мен. Когато желанията ми не се изпълнят, си мисля, че молитвата ми не е приета от Него. Бихте ли ни посъветвали на какво трябва да обръщаме повече внимание, когато се молим. Какво трябва да бъде нашето намерение (нийет), когато отправяме молитва (дуа) към Всевишния?
Разбира се, всеки човек желае молитвите му да бъдат приети. Затова, преди да изречем своята молитва, първо трябва да обърнем внимание на изпълняването на условията за приемането й. Затова започваме своите молитви с изричане на благослов (прославяне на пророкът Мухаммед), като завършваме със същото. Защо започваме и завършваме своите молитви с прославяне на пророка? Защото това всъщност е молитва, отправена към Пратеника на Аллах (с.а.с). Всевишният приема молитвите, отправени към Неговия Пратеник, и не ги връща. Поради това ние произнасяме молитвите си между тези два благослова, които се приемат от Всевишния. По този начин ние носим надеждата, че молитвата ни, отправена между прославата на Пророка, ще бъде приета от Всевишния.
Второто важно нещо, което също изисква внимание при молитвата, е, че тя трябва да се извършва в съюз със сърцето и разума. Те трябва да не са ангажирани и с други неща. Сърцето трябва да подкрепя молитвите, произнасяни от езика. Казано с други думи, сърцето на изричащия молитва към Аллах с езика си трябва да осъзнава и подкрепя казаното. Ако сърцето мисли за едно нещо, а езикът казва други заучени неща, това е признак на разминаване между тях. Това състояние се нарича „дуа с нехайно сърце”. Пророкът казва: „Не се приема молитвата, която идва от едно небрежно и нехайно сърце.”
Основното при изричането на молитвата всъщност е изразяване на стенанията на сърцето. Езикът трябва да предава стенанията от сърцето към Всевишния. Така ще се спази единството между сърцето и разума, което е условие за приемане на молитвите.
Молитвата не трябва да се изоставя поради съмненията, че не се приема от Всевишния. Тя, извършена съобразно с изискванията, не се връща. Когато почувстваме вътрешно желанието да направим дуа, трябва да знаем и да бъдем уверени, че Създателят няма да ни остави с „празни” ръце. Той ще ни дари с това, което желаем, или с това, което е по-добро за нас. Ако желаното не ни се изпълни на този свят, то ще ни се предостави в отвъдния.
Ако Аллах нямаше да ни отвръща на молитвите, то тогава нямаше да желае от нас да Му се молим. Бедиуззаман Саид Нурси пояснява това схващане по следния начин: “Ако Всевишният не искаше да отговори на молитвите ни, Той нямаше да ни дари с чувството да отправяме молитви към Него.” Разбира се, Всевишният не би желал да отворим ръце за молитва, ако нямаше да откликва на тях.
Въпреки че истината е такава, понякога изпадаме в безнадежност, изпитваме съмнение, че молитвата ни е приета, защото не е изпълнена на този свят. Дори може да си помислим, че сме се молили напразно.
Но молитвата, изпълнена съобразно с условията й, не се връща назад. Молитвата е ибадет (богослужение). Поради това, дори и да не се сбъдне желанието ни, правейки дуа, ние ще сме извършили един ибадет и изпълнили задължението ни на раби. Изпълняването на задълженията ни е наш дълг. Както задължението намаз.
В действителност ние не знаем за коя отправена от нас молитва ни е дарено определено благо. Може би много от благата, които притежаваме, са ни дарени в отговор на молитвите, за които си мислим, че не са приети от Него.
Пророкът Мухаммед споделя, че Аллах няма да ни върне с празни ръце и повелява следното: „Наистина, Аллах е свенлив и милостив! Той е свенлив, когато Негов раб си вдигне ръцете (в дуа), за да ги върне празни, разочаровани.”
Нужно е молитвата ни да бъде извършена съобразно условията. Тоест да се извършва, спазвайки единство между разума и сърцето и осъзнавайки, че е ибадет. Сърцето и разумът не трябва да са чужди на това, което изрича езикът.
Бедиуззаман тълкува така молитвата, отправена от раба: „Дуата е ибадет. Резултатите от него се виждат в отвъдния свят. Ако желанията не се сбъднат на този свят, не трябва да казваме: „Тази дуа не се прие от Аллах.” Трябва да продължим да правим дуа, казвайки си: „Прие се, но ни бе завещана за отвъдния свят.”
Разбира се, всеки човек желае молитвите му да бъдат приети. Затова, преди да изречем своята молитва, първо трябва да обърнем внимание на изпълняването на условията за приемането й. Затова започваме своите молитви с изричане на благослов (прославяне на пророкът Мухаммед), като завършваме със същото. Защо започваме и завършваме своите молитви с прославяне на пророка? Защото това всъщност е молитва, отправена към Пратеника на Аллах (с.а.с). Всевишният приема молитвите, отправени към Неговия Пратеник, и не ги връща. Поради това ние произнасяме молитвите си между тези два благослова, които се приемат от Всевишния. По този начин ние носим надеждата, че молитвата ни, отправена между прославата на Пророка, ще бъде приета от Всевишния.
Второто важно нещо, което също изисква внимание при молитвата, е, че тя трябва да се извършва в съюз със сърцето и разума. Те трябва да не са ангажирани и с други неща. Сърцето трябва да подкрепя молитвите, произнасяни от езика. Казано с други думи, сърцето на изричащия молитва към Аллах с езика си трябва да осъзнава и подкрепя казаното. Ако сърцето мисли за едно нещо, а езикът казва други заучени неща, това е признак на разминаване между тях. Това състояние се нарича „дуа с нехайно сърце”. Пророкът казва: „Не се приема молитвата, която идва от едно небрежно и нехайно сърце.”
Основното при изричането на молитвата всъщност е изразяване на стенанията на сърцето. Езикът трябва да предава стенанията от сърцето към Всевишния. Така ще се спази единството между сърцето и разума, което е условие за приемане на молитвите.
Молитвата не трябва да се изоставя поради съмненията, че не се приема от Всевишния. Тя, извършена съобразно с изискванията, не се връща. Когато почувстваме вътрешно желанието да направим дуа, трябва да знаем и да бъдем уверени, че Създателят няма да ни остави с „празни” ръце. Той ще ни дари с това, което желаем, или с това, което е по-добро за нас. Ако желаното не ни се изпълни на този свят, то ще ни се предостави в отвъдния.
Ако Аллах нямаше да ни отвръща на молитвите, то тогава нямаше да желае от нас да Му се молим. Бедиуззаман Саид Нурси пояснява това схващане по следния начин: “Ако Всевишният не искаше да отговори на молитвите ни, Той нямаше да ни дари с чувството да отправяме молитви към Него.” Разбира се, Всевишният не би желал да отворим ръце за молитва, ако нямаше да откликва на тях.
Въпреки че истината е такава, понякога изпадаме в безнадежност, изпитваме съмнение, че молитвата ни е приета, защото не е изпълнена на този свят. Дори може да си помислим, че сме се молили напразно.
Но молитвата, изпълнена съобразно с условията й, не се връща назад. Молитвата е ибадет (богослужение). Поради това, дори и да не се сбъдне желанието ни, правейки дуа, ние ще сме извършили един ибадет и изпълнили задължението ни на раби. Изпълняването на задълженията ни е наш дълг. Както задължението намаз.
В действителност ние не знаем за коя отправена от нас молитва ни е дарено определено благо. Може би много от благата, които притежаваме, са ни дарени в отговор на молитвите, за които си мислим, че не са приети от Него.
Пророкът Мухаммед споделя, че Аллах няма да ни върне с празни ръце и повелява следното: „Наистина, Аллах е свенлив и милостив! Той е свенлив, когато Негов раб си вдигне ръцете (в дуа), за да ги върне празни, разочаровани.”
Нужно е молитвата ни да бъде извършена съобразно условията. Тоест да се извършва, спазвайки единство между разума и сърцето и осъзнавайки, че е ибадет. Сърцето и разумът не трябва да са чужди на това, което изрича езикът.
Бедиуззаман тълкува така молитвата, отправена от раба: „Дуата е ибадет. Резултатите от него се виждат в отвъдния свят. Ако желанията не се сбъднат на този свят, не трябва да казваме: „Тази дуа не се прие от Аллах.” Трябва да продължим да правим дуа, казвайки си: „Прие се, но ни бе завещана за отвъдния свят.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар