Освен ритуално изпълнение намазът притежава дух и смисъл. Всяко действие и всяко слово в него притежават мъдрост и дух. Ако духът отсъства, тогава остава само обредно-ритуалната страна на намаза, която прилича на безжизнено тяло. Ако не се спазват правилата при изпълнението му, такъв намаз прилича на човек, на когото са извадили окото и са отрязали ухото и носа. Ако движенията по време на отслужването му са коректно изпълнени, но липсва дух и смисъл, такъв намаз прилича на човек, който има очи и уши, но не вижда и не чува.
Същността на духа на намаза се състои в това сърцето да е изпълнено с кротост и смирение. Защото целта на намаза е да насочи сърцето към Аллах и да се споменава Неговото име (зикр).
Впрочем Аллах Всевишния повелява:
“Аз съм Аллах. Няма друг Бог освен Мен. Затова на Мен служи и извършвай молитвата, за да Ме споменаваш!” (Та Ха, 20/14)
Пратеникът на Аллах е казал: “Колко много са хората, които придобиват единствено умора и отегчение от молитвите си.”
Това предание е относно нехайните.
Пратеникът на Аллах е повелил: “Много са хората, които отслужват намаз, но им се записва не повече от една десета или една шеста от него. Всеки придобива от намаза онези части, в които присъства сърцето му.”
И отново е повелил:
“Отслужвай намаза, сякаш се прощаваш с някого.” Тоест сбогувай се с душата си (нефс) и нейните желания, откъсни се от тях и се освободи от всичко земно освен от Аллах.
Достопочтената Аиша, Аллах да е доволен от нея, разказва:
“Пратеникът на Аллах разговаряше с нас. И ние говорехме с него. Когато настъпваше времето за молитва, той сякаш не ни виждаше и не ни познаваше. Ясното осъзнаване на величието на своя Създател бе причина за това негово състояние.”
В едно предание Пратеникът на Аллах повелява:
“Аллах не поглежда намаза, в който не участва сърцето на отслужващия го.”
Когато ставал за намаз, достопочтеният Али, Аллах да е доволен от него, се разтрепервал, цветът на лицето му се променял и казвал: “Настъпи времето за изпълнение на повереното, което беше предложено на седемте небеса и земята, но те не пожелаха да го понесат.”
Суфян ас-Севри е казал: “Намазът, изпълнен без кротост, не е правилен.”
Хасан ал-Басри е казал: “Намазът, изпълнен без участието на сърцето, е по-близо до наказанието.”
Според големите имами като Ебу Ханифа, Шафи и много други учени присъствието на сърцето при първия текбир е достатъчно. Но това постановление е дадено поради неизбежни причини, тъй като по-голямата част от хората са нехайни. Достатъчно означава, че намазът се приема и отпада задължението за неговото повторно изпълнение. Такъв намаз обаче е недостоен да заслужи награда в Отвъдното. Намазът, който заслужава награда в Отвъдното, е онзи, който се отслужва с участието на сърцето. Следователно духът на намаза се състои в непрекъснатото присъствие на сърцето.
Същността на духа на намаза се състои в това сърцето да е изпълнено с кротост и смирение. Защото целта на намаза е да насочи сърцето към Аллах и да се споменава Неговото име (зикр).
Впрочем Аллах Всевишния повелява:
“Аз съм Аллах. Няма друг Бог освен Мен. Затова на Мен служи и извършвай молитвата, за да Ме споменаваш!” (Та Ха, 20/14)
Пратеникът на Аллах е казал: “Колко много са хората, които придобиват единствено умора и отегчение от молитвите си.”
Това предание е относно нехайните.
Пратеникът на Аллах е повелил: “Много са хората, които отслужват намаз, но им се записва не повече от една десета или една шеста от него. Всеки придобива от намаза онези части, в които присъства сърцето му.”
И отново е повелил:
“Отслужвай намаза, сякаш се прощаваш с някого.” Тоест сбогувай се с душата си (нефс) и нейните желания, откъсни се от тях и се освободи от всичко земно освен от Аллах.
Достопочтената Аиша, Аллах да е доволен от нея, разказва:
“Пратеникът на Аллах разговаряше с нас. И ние говорехме с него. Когато настъпваше времето за молитва, той сякаш не ни виждаше и не ни познаваше. Ясното осъзнаване на величието на своя Създател бе причина за това негово състояние.”
В едно предание Пратеникът на Аллах повелява:
“Аллах не поглежда намаза, в който не участва сърцето на отслужващия го.”
Когато ставал за намаз, достопочтеният Али, Аллах да е доволен от него, се разтрепервал, цветът на лицето му се променял и казвал: “Настъпи времето за изпълнение на повереното, което беше предложено на седемте небеса и земята, но те не пожелаха да го понесат.”
Суфян ас-Севри е казал: “Намазът, изпълнен без кротост, не е правилен.”
Хасан ал-Басри е казал: “Намазът, изпълнен без участието на сърцето, е по-близо до наказанието.”
Според големите имами като Ебу Ханифа, Шафи и много други учени присъствието на сърцето при първия текбир е достатъчно. Но това постановление е дадено поради неизбежни причини, тъй като по-голямата част от хората са нехайни. Достатъчно означава, че намазът се приема и отпада задължението за неговото повторно изпълнение. Такъв намаз обаче е недостоен да заслужи награда в Отвъдното. Намазът, който заслужава награда в Отвъдното, е онзи, който се отслужва с участието на сърцето. Следователно духът на намаза се състои в непрекъснатото присъствие на сърцето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар