Защо ни е повелено да се молим по пет пъти на ден? Какво всъщност представляват часовете, отредени за молитви?

“Прославяйте Аллах, когато замръквате и когато осъмвате! За Него е прославата на небесата и на земята и по мрак, и по пладне!” (Сура Ромеите, 17-18)

Питаш ме, братко, за мъдростта, вложена в това, петте молитви да се отслужват именно в предписаното за тях време. Ще ти посоча само една ...от тези обилни премъдрости.

Да, както часът на всяка молитва е начало на велик и важен обрат във времето, той също така е огледало на велика божествена разпоредба и отразява цялостните божествени благодати в този момент. Затова е повелено молитвите да се отслужват именно в тези часове, тоест да се засили прославата и възвеличаването на Всемогъщия, Владетеля на величието, и да се умножи хвалата и признателността за Неговите неизброими дарове, насъбрани във времето между две молитви. За да се вникне в част от този изтънчен и дълбок смисъл, трябва заедно с мен да бъдат изслушани пет положения.

< Първо положение

Молитва означава прослава (тасбих), възвеличаване (тазим) и отдаване на благодарност (шукр) на Всевишния Аллах, тоест чрез словата Субханаллах (“Преславен е Аллах!”) с думи и дела да се възнася светостта Му пред Неговото могъщество - премогъщ е Той и всевисш, и чрез словата Аллаху Акбар (“Аллах е Най-великият!”) с думи и дела да се възвеличава Той пред Неговото съвършенство, и чрез словата Алхамдулиллах (“Слава на Аллах!) със сърце, език и тяло да Му се отдава признателност пред Неговата красота.

Следователно прославата, възвеличаването и благодарността са нещо от рода на семената за молитвата, затова и тези три ядра са вложени във всички движения и слова на молитвите. Затова тези три прекрасни думи се повтарят трийсет и три пъти след молитвата, за да се потвърди и закрепи нейният смисъл. Чрез тези кратки и лаконични думи се потвърждава смисълът и значението на молитвата.

< Второ положение

Служене означава божият раб да сведе чело доземи в суджуд с чиста любов, преклонение и възхита пред Божието присъствие и пред съвършенството на Божието господство, могъщество, вечност и милосърдие, като осъзнае в себе си своята собствена ограниченост, безпомощност и нищожност.

Да, както властта на Божието господство изисква служене и послушание, така и нейната святост и безупречност изисква също така рабът да обяви заедно с молбата за прошка и със съзнание за своите пропуски, че неговият Господ е лишен от всякакъв недостатък, че Той стои превисоко над всички лъжовни мисли на следовниците на заблудата и че е пресвят, без нито един от недостатъците и пороците на създанията. Или, той обявява всичко това чрез своята прослава с думите си Субханаллах (“Преславен е Аллах!”).

Също така и мощта на съвършеното Божие господство изисква от раба да прибягва до нея и да се уповава на това със съзнание за собствената си огромна слабост и за безсилието на творенията, изричайки: “Аллах е Най-великият!” (Аллаху акбар) с възхита, преклонение и одобрение пред великите знаци на вековечната мощ, като преминава към коленопреклоняване (рукуа) с пълно подчинение и смирение.

Също така и обширното милосърдие на Божието господство изисква рабът да разкрие с умоляващ и призивен език собствените си лични потребности и потребностите на всички създания, и с признателност, възхвала и прослава да обяви добротата на своя Господ и Неговите универсални благодеяния, изричайки “Слава на Аллах!” (Алхамдулиллах).

Или, действията и думите на молитвата съдържат тези значения. Заради тях молитвата е предписана като задължение от Него, преславен е Той и всевишен.

< Трето положение

Както човек е умален образец на този огромен свят, така и Сура Откриване е озарен образец на великия Коран. И молитвата е пълен сияен указател на всички богослужения, и върховна схема, която сочи всички видове богослужения на творенията.

< Четвърто положение

Стрелките на часовника, които отброяват секундите, минутите, часовете и дните, си приличат една на друга, сходни са и всяка една от тях се подчинява на същите закономерности.

Така и в земния свят, който е огромен божествен часовник, кръговратът на нощите и дните, които са подобни на секундите за часа, и годините, които отброяват минутите, и етапите на човешкия живот, които отброяват часовете, и кръговете на възрастта на света, които дните отброяват, всеки от тях е подобен на другия и е сходен с него, и си приличат. Всеки напомня за другия и се подчинява на същите закономерности.

Например,

времето за молитвата до зазоряване (фаджр) наподобява и напомня началото на пролетта и нейното раждане, и мига на попадането на човека в майчината утроба, и първия ден от шестте дни на сътворяването на небесата и земята. Зазоряването напомня на човека за тези мигове на великите Божии дела.

Времето за обедната молитва (зухр) напомня и сочи средата на лятото, разцвета на младостта и на онази епоха от земния живот, когато е бил сътворен човекът. То напомня за съдържащите се във всичко това проявления на милосърдието и обилия на благодеянието.

Времето за следобедната молитва (аср) наподобява есенния сезон, времето на старостта и Щастливата епоха, която е епохата на Последния пророк Мухаммад, Аллах да го благослови и с мир да го дари. То напомня за съдържащите се във всичко това Божии дела и всемилостиви дарове.

Времето за молитвата по залез (магриб) напомня за заминаването и изчезването на повечето творения в края на есента, напомня също така за човешката смърт, за разрушаването на земния живот при настъпването на Деня на възкресението. Наред с това то дава знания за величествените Божи проявления и пробужда хората от съня на нехайството, и ги кара да се опомнят.

Времето за вечерната молитва (иша) напомня за света на мрака, който се спуска и покрива с черния си саван следите на дневния свят, и напомня също как белият саван на зимата се стеле върху мъртвата земя, и за смърт, докато следите на починалия човек изчезнат напълно в тъмата на забравата, и за окончателното затваряне на портите на този земен свят на изпитания. Всичко това напомня за величествените разпоредби на Всемогъщия, Владетеля на величието.

Времето за нощната молитва напомня за зимата и гроба, за междинния свят (барзах), освен че напомня на човешкия дух за степента на потребността му от милосърдието на Милосърдния.

Молитвата тахаджжуд нощем напомня колко необходима му е светлина в нощта на гроба и в мрачините на междинния свят (барзах). Тя буди и напомня за безкрайните благодеяния на Истинския Благодеятел през тези превратности, и оповестява също така колко достоен е Той за прослава и възхвала.

Втората утринна молитва напомня за утрото на Събирането (хашр). Да, както е логично, задължително и неизбежно да дойде утро след нощта и пролет след зимата, със същата сигурност и категоричност знаем, че ще дойде и утрото на Събирането, и пролетта на Междинното (барзах).

Следователно времето за всяка една от петте молитви е начало на велик обрат и напомня за други велики обрати. То напомня също така за чудесата на вековечната мощ и за даровете на Божията милост, независимо дали са годишни, периодични или епохални, за знаците на великите й всекидневни разпоредби.

Следователно е много уместно и подходящо задължителните молитви, които са функция на човешката природа и задължителна основа на богослуженето и религията, да се провеждат именно в предписаното за тях време.

< Пето положение

Човек е твърде слаб по природа, а колко много са огорченията, които му причиняват тъга и болка. В същото време той е твърде безпомощен, докато враговете и бедите му са твърде много. И е твърде беден, а потребностите му са много и силни. И е ленив, и безпомощен, а бремето на живота е тежко за него. Неговата човечност го кара да се свързва с целия свят, докато раздялата с онова, което обича, и изчезването на онова, към което се привързва, му причиняват болка. А разумът му показва високи цели и трайни плодове, докато ръката му е къса, животът му - кратък, възможностите му ограничени и търпението му се изчерпва.

При това положение (във времето на утринната молитва фаджр) човешкият дух най-много се нуждае със зов и молитва да намери пътя към дверите на Всемогъщия, Владетеля на величието, дверите на Милостивия, Владетеля на красотата, за да сподели с Него своето положение, да Го помоли за успех и подкрепа, Него, Преславния. Как силно този дух се нуждае от опорна точка, за да понесе предстоящите дела и за бремето от работа, което ще се стовари върху него в дневния свят след утрото. Не се ли разбира това веднага?

Времето на обедната молитва е зенитът на деня и началото на захождането на слънцето. Това е часът на привършването на дневните дела и период на кратък отдих от бремето на грижите. Освен че тогава се разкриват Божиите благодеяния това е времето, когато духът се нуждае да поеме дъх и да се поотмори от нехайството, смута и объркването, които произтичат от бренния свят и напрегнатите занимания.

Избавянето на човешкия дух от тези притеснения, изплъзването му от това нехайство и смут, излизането му от тези нищожни мимолетни неща става единствено като се потърси убежище при портата на Вездесъщия, Пребъдващия Той е Истинският Благодетел! - чрез смирение и дела за приближаване до Него, със сключени отпред ръце, с признателност и прослава за всички Негови насъбрани блага, като се търси подкрепа единствено от Него и чрез коленопреклонение се показва слабостта пред Неговото величие и могъщество, и се оповестява покорство и подчинение с възхита, възвеличаване и любов с поклони доземи пред Неговото съвършенство, което не ще изчезне, пред Неговата красота, която не ще отмине... Такова е отслужването на обедната молитва. Как красива е тя, как приятна е, как достойна е, как велика е необходимостта от нея. Тогава нека никой не се смята за човек, ако не е разбрал това.

“По времето на следобедната молитва (аср)” – тя е онази, която напомня за тъжния сезон на есента, за скръбното състояние през старостта, за болезнените дни в края на времеброенето и за часа, когато се появяват резултатите от всекидневните дела. Това е период, когато се прави цялостната велика равносметка на Божиите блага като здраве, благополучие и възможност за извършване на добри дела. Това е също и времето, когато слънцето тръгва да захожда и чрез него се обявява, че човек е само командирован гост, че всяко нещо се стопява, че всичко е непостоянно и нетрайно.

Да, човешкият дух, който се стреми към вечност и безсмъртие, и е сътворен за това, и обича добротворството, и го боли от раздялата, той е, който кара човека да се възправи за времето на следобедната молитва (аср), да извърши преди нея измиване (уду) и да я отслужи в този час, за да я прошепне смирено пред портата на Господната обител на Извечния, Пребъдващия, и на Вездесъщия, Безсмъртния, и за да прибегне до благосклонността на всеобхватното Му милосърдие, и за да отправи признателност и прослава за безчетните му дарове, и за да извърши коленопреклонения с пълно покорство и смирение пред могъществото на Неговото господство (рубубия) – преславен е Той!, – и за да падне ничком в суджуд с пълна скромност и всеотдайност пред вечността на Неговата божественост (улухия), и за да намери истинската утеха и пълния покой за духа си, като застане с пълно благоговение и жертвоготовност пред величието на Неговата грандиозност – всемогъщ е Той и върховен! Колко възвишено е в този смисъл да се отслужва следобедната молитва! Колко достойно е това служене! Има ли по-подходящо време за изплащане на дълга за сътворената от Него човешка природа! Колко велико придобиване на безгранично блажено щастие! Всеки истински човек би могъл да разбере това. “По времето на следзалезната молитва (магриб)” – тя е онази, която напомня за изчезването на красивите и изящни творения от летния и есенния свят преди започването на зимата. Напомня и за полагането на човека в гроба при смъртта му, за неговата болезнена раздяла с всичките му любими хора, и за смъртта на цялата земя при трусовете на предсмъртната й агония, и за преминаването на всички нейни жители в други светове. Напомня също и за угасването на светилника на този свят на изпитания. Това е време на силно пробуждане и сурово предупреждение към влюбените до обожание в нещата, които те обичат и които се стопяват и изчезват. За да отслужи следзалезната молитва в подобно време, човекът с чист дух като бляскаво огледало, в същността си жадно за проявленията на без-смъртната красота, обръща лице към величествения Трон на Онзи, Който е извечен и не е изчезвал, и е пребъдващ, и не ще изчезне, и Който управлява и променя делата на тези огромни светове. Човекът изрича “Аллах е Най-великият!” (Аллаху акбар) над главите на тези тленни творения, като се отдръпва от тях, сключва ръце в служба на истинския си Владетел и се възправя пред Онзи, Който е постоянен, всевечен, превелик и всевишен, и изрича “Слава на Аллах!” (Алхамдулиллах) пред Неговото безупречно съвършенство, пред Неговата безподобна красота, и възхвалява Неговото всеобхватно милосърдие, за да каже:

“На Теб служим и Теб за подкрепа зовем!”. Така той дава израз на своето богослужене и молба за помощ пред господството на своя Владетел, Който няма помощник, пред Неговата божественост, която няма съдружник, пред Неговата власт, която няма везир. Тогава той прави коленопреклонение, като разкрива своята немощ и слабост, и непотребността на всички творения пред без-крайното величие на Него, Преславния, пред Неговата безгранична мощ, пред Неговата сила, лишена от слабост. Той прославя своя велик Господ с думите: “Преславен е моят велик Господ!” После той пада ничком в суджуд пред красотата на Неговата непреходна същност, пред неизменните Му свещени атрибути, пред ненакърнимото съвършенство на Неговата вечност. С това той обявява любовта и покорното си служене с възхита, смирение и благоговение, като изоставя всичко друго освен Него, Преславния, и изрича: “Преславен е моят всевишен Господ!” ö (субхана раббия л-аля). В замяна на всичко тленно той открива един Прекрасен, Пребъдващ, Милосърден, Вечен и освещава своя всевишен Господ, неподвластен на тленността и лишен от недостатъци.

Тогава той посяда, за да засвителства и отправя от свое име хубавите поздрави и благослови на всички творения към Прекрасния, Който не е изчезвал, и Превеликия, Който не ще изчезне, и възобновява клетвата си към най-достойния Негов Пратеник, Аллах да го благослови и с мир да го дари, като го приветства и така изразява подчинението си пред неговите предписания. Той вижда премъдрия ред на този дворец на вселената и засвидетелства, че Творецът, Владетелят на величиието, е само един, и тогава вярата му се възобновява и го озарява. После засвидетелства, че единствено арабинът Мухаммад, Аллах да го благослови и с мир да го дари, е глашатаят на Божието господство, възвестителят на свише одобряваното, приносителят на знаменията от Великата книга на вселената –Корана.

Колко прелестна и чиста задача е отслужването на следзалезната молитва, колко скъпоценна и блага мисия е то, колко красиво и сладко богослужене е, каква велика и дълбока истина! Също така виждаме, че тя е знатно общуване, благословено събиране и вечно щастие в тленната странноприемница на този свят. Може ли да бъде смятан за човек, онзи, който е неспособен да разбере това?

“По време на вечерната молитва (иша)” – това е часът, когато на хоризонта се стопяват и последните следи от деня и нощта покрива света. Този час ни напомня за Господните дела на Редуващия нощите и дните, Който има сила над всяко нещо и е Владетеля на величието, та обръща бялата страница върху черната. Това ни напомня също и за Божиите съзидания на

Подчинителя на слънцето и луната, Който е Премъдрия, Владетеля на съвършенството, та обръща разкрасената зелена страница на лятото върху студената бяла страница на зимата. То ни напомня и за Божиите работи на Твореца на живота и на смъртта, когато с хода на времето изличава и последните следи от покойниците, и напълно ги пренася в отвъдния свят. Това е време, което напомня за величествените разпоредби и красивите проявления на Твореца на земята и на небесата, за разкриването на великия, вековечен, обширен и просторен отвъден свят, за смъртта на жалкия, тленен и тесен долен свят и за пълното му разрушаване в неговата огромна агония.

Това е период или състояние, което доказва, че истинският Владетел на тази вселена, а всъщност и истинският Обожаван, и истинският Обичан не може да бъде друг освен Онзи, Който е способен да редува нощта и деня, зимата и лятото, земния и отвъдния живот с лекотата, с която се разгръщат страниците на книга, и да пише по нея, да подчертава, да изтрива и подменя. Такъв може да бъде само абсолютно Всемогъщия, Чиято власт е общовалидна за всички. Превелико е Неговото величие!

Така човешката душа, която е безкрайно слаба и безгранично бедна и нуждаеща се, и която е в смут пред мрачините на бъдещето, и в страх пред тайните на нощите и дните, кара човека при отслужването на вечерната молитва в този смисъл да не се колебае и да повтаря, подражавайки на нашия предводител Ибрахим, мир нему: “Не обичам залязващите.” (Коран, 6: 76) С молитвата той търси подслон при Портата на Обожавания, Който не е изчезвал, и на Обичания, Който не ще изчезне, като шепне на този Пребъдващ, Безсмъртен в тленния земен живот, в тленния свят, в мрачното битие и тъмното бъдеще, за да озари Той със светлина кътчетата на живота му чрез краткотрайно общуване и ограничена във времето връзка, за да озари бъдещето му, да превърже раните от изчезването и раздялата с обичните му неща, създания, личности, приятели и любими. Човекът съзерцава как се насочва милосърдието на Всемилостивия, Милосърдния, и търси светлината на Неговото напътствие, и на свой ред забравя земния живот, който го е забравил и който се е скрил зад вечерта, и пролива сълзите на сърцето си, и мъката на душата си пред прага на това милосърдие, за да изпълни последния дълг на своето богослужене, преди да навлезе в сън, подобен на смърт – а не знае какво ще последва и как ще се постъпи с него, – и за да приключи с добър финал дневника на всекидневните си дела.

Той отслужва молитвата заради всичко това и има честта да се яви пред Онзи, Който е Пребъдващия, Любимия, Обожавания, вместо пред тленните си любими, и да се възправи пред Онзи, Който е Всемогъщия, Прещедрия, вместо пред всичките безсилни просяци, и да се възвиси, като се възправи пред Господаря, Който е Пазещия, Милосърдния, за да се избави от злото на вредните създания, от които трепери. Той започва молитвата със Сура Откриване, тоест с възхвала и прослава на Прещедрия, Милосърдния Господ на световете, Който е Абсолютния съвършен и Абсолютния богат, вместо да възхвалява творения, от които няма полза и не заслужават похвала, и са порочни и бедни, и вместо да остане при унижението на признателността към тях и огорчението, той се издига до положението на скъп гост сред вселената, до положението на високопоставен служител, въпреки че е слаб и дребен и дори лишен от всичко. Това той прави, като се извисява до равнището на словата “На Теб служим”, тоест се свързва с Владетеля на Съдния ден и Царя на безсмъртието и вечността. С думите “На Теб служим и Теб за подкрепа зовем” той поднася богослуженията и молбите за помощ на голямата група и на великото общество на всички творения в търсене на водителство към пръвия път, който е озареният му друм, водещ към вечното блаженство през мрачините на бъдещето. И казва: “Води ни по правия път!” И размишлява за величието на Всевишния и Преславния, и разсъждава, че скритите слънца, както и растенията, и спящите сега животни, и бодърстващите звезди са редници, подчинени на Неговата повеля, превелик е Той и всевишен. Всяко от тях е само светилник в тази гостилница, всяко е слуга и работник. И тогава той Го възвеличава: “Аллах е Най-великия!” (Аллаху акбар), за да стигне до коленопреклонението (рукуа). После разсъждава за големия поклон доземи в суджуд на всички творения, как различните творения във всяка година и всяка епоха, подобно на спящите творения тази нощ, а дори и самата земя, и целият свят, са само като организираната армия и дори като редника, когато ги демобилизират и освобождават от земната им служба по повелята: “Бъди! И то става.”, тоест когато биват изпратени в отвъдния свят, те се покланят доземи в изключителен порядък и се стопяват върху молитвеното килимче на залезите, като възвеличават с думите “Аллах е Най-великият!” (Аллаху акбар). И отново през пролетта чрез вик на съживяване и пробуждане, произтичащ от повелята “Бъди! И то става.”, те биват възкресени и насъбрани, и всички са готови с покорство и послушание да изпълняват повелята на своя истински Господар.

Като подражава на тези творения, слабият човек също пада ничком в суджуд пред обителта на Всемилосърдния, Владетеля на съвършенството, и Милосърдния, Владетеля на красотата, като изрича “Аллах е Най-великият!” с любов, удавена във възхита, със самоунищожение, преизпълнено с вечност, и със смирение, увенчано с могъщество.

Няма съмнение, братко, че вече си разбрал: изпълнението на вечерната молитва е извисяване и издигане, подобно на Възнесението (мирадж). И колко прекрасна мисия е тя, и колко хубаво задължение, и колко висока служба, и колко могъщо и сладко робство, и колко достойна и извечна истина!

Всеки от посочените часове за молитва съдържа признаци за велик обрат във времето, за колосални Господни действия, за цялостни Божии благодеяния. Затова е проява на изключителна мъдрост определянето именно на тези часове за време, през което предписаните пет молитви да се отслужват като задължение и дълг.



“Пречист си Ти, Нямаме друго знание освен това, на което Ти ни научи. Ти си Всезнаещия, Премъдрия.” (Коран, Сура кравата: 32)