Заповедите и забраните, поощренията и наказанията относно намаза не се знаят точно.
В айетите и хадисите, в книгите и приложенията на ислямските учени, има толкова убедителни и интересни разяснения, че ако някой ги знае, трудно би останал безразличен към намаза.
Ето една случка, станала в епохата на щастието
(времето на Хазрети Мухаммед),
която ще накара много мюсюлмани да се отнасят по-отговорно към ибадета. Абдуллах ибн Абу Авфа (р.а.) разказва:
„Веднъж когато бяхме при Ресул-и Екрем (с.а.с.), дойде някакъв човек и каза:
– Пратенико на Аллах, има един младеж на смъртно легло. Въпреки че му внушаваха да изрече „ЛЯИЛЯХЕИЛЛЯЛЛАХ“, той каза, че не може.
– Изпълняваше ли намаз? – попита Пейгамбе-рът (с.а.с.):
– Да.
Тогава Ресул-и Екрем (с.а.с.) стана, ние също станахме.
Той влезна при младежа и му каза:
– Кажи: „Ля иляхе илляллах“!
– Не мога да кажа.
Пейгамберът (с.а.с.) попита, човека, който беше дошъл при него за причината и той му отговори, че не се уважавал майка си. Пейгам-берът (с.а.с.) попита дали майка му е жива.
Отговориха, че е жива, след което нареди да я извикат.
Когато дойде, й каза:
– Ако ти кажат:
тук има голям огън и ако се застъпиш за сина си, няма да го хвърлим в него, а ако ли не, ще го хвърлим, какво би сторила? Щеше ли, да се застъпиш за него?
– Да, щях да му стана застъпник.
– Тогава вземи Всевишния Аллах и мене за свидетели, че си доволна от него!
– О, Аллах! Тебе и Пророка Ти вземам за свидетели.
Вече съм доволна от сина си и му простих.
Тогава Пейгамберът (с.а.с.) каза на болния младеж:
„Кажи:
„Ля иляхе илляллаху вахдеху ля шерике леху ве ешхеду енне мухаммеден аб-духу ве расулюх“, след което болният го изрече веднага.
Тогава Пратеникът (с.а.с.) каза:
„Хвала на Аллах, че чрез мен спаси този младеж от огъня на ада.“ (Този хадис е предаден от Табера-ни,
и в резюме – от Ахмед ибн Ханбел).
Смятам, че поуката в този великолепен хадис е направила впечатление и на вас.
Става дума за младеж мюсюлманин, който се прощава с живота си без вяра и затова заслужава безкрайното мъчение.
Този младеж е живял в „епохата на щастието“, израснал е в щастливата среда на онази златна епоха, вдишвал е въздуха на онази атмосфера.
От други предания на хадиса разбираме, че той не е бил невръстен, а женен.
И този младеж, точно когато ислямът е бил в разцвета си и бил пред прага на смъртта, за малко да си замине като невярващ от този свят.
Отгоре на всичко, той е бил сподвижник на Мухаммед (с.а.с.), защото е бил негов съвременник и го е видял.
Той е вярващ до последния момент, защото не е казал „не вярвам“ или „няма да изрека тези думи“, а казал:
„не мога да ги изрека“.
Обърнете внимание на първия въпрос
на нашия Пейгамбер (с.а.с.):
Изпълняваше ли намаз?
Този първи въпрос направо разтърсва душите ни, кара ни да се разтреперим, нас, които искаме да застанем с вяра в съдния ден и да спечелим дженнета.
Значи, първата причина да се случи това, е неизпълнението на намаз и не може да е друго, след като това е първият въпрос на Пратеника на Аллах (с.а.с.).
Сега помислете:
Кой от нас би желал да изгуби вечния си живот?
Кой човек, който се смята за мюсюлманин, може да каже
„Аз мога да умра и без вяра“?
Напротив, не се ли молим непрекъснато за добър завършек на живота си, да умрем с вяра?
И така, първият въпрос в този страхотен изпит е за вярата, а вторият – за намаза.
От хадиса разбираме също и колко важно е отношението към родителите за добрия край на живота ни.
Несъмнено ние не можем да заключим категорично от този хадис, че всеки, който не изпълнява намаз и не се покорява на родителите си, ще умре без вяра.
Защото само Аллах знае кой как ще предаде последния си дъх. Но този хадис ни дава един много важен повод за размисъл и сериозно ни приканва да сме будни и постоянно нащрек.
Няма коментари:
Публикуване на коментар